ЗА СОЦИАЛИЗАЦИЯТА или ЗАЩОТО СЪМ МАЙКА НА ДЕСЕТ ДЕЦА

От Елвира Прем Бахуля - майка на дете в кооператив "Детски стъпки"
Покрай разбунените духове за Закона за предучилищното и училищното образование,  се разшумя доста и за родителските кооперативи. Звучи доста соц названието , но е измислено в Америка и така е полулярно - не сме се кръстили ние така. Искам да споделя с вас един ден в такъв кооператив. От една година сме заедно и сме минали през какви ли не трудности, но когато се замисля за това винаги сърцето ми се изпълва с безкрайна благодарност и обич! Децата ни заслужават семейна среда, безопасност и обич- всичко друго те си го носят и ние трябва да учим от тях. Ето и моето споделяне!

Вървим с четиригодишния ми син към градината и той внезапно спира и казва: „Знaеш ли,  мамо, дядо убива мухите?”. Аз за момент се обърквам и се чудя какво е предизвикало тaзи мисъл точно в момента. Но Марти си има свой свят, в който нещата се случват по друг магичен начин. ”Да, мамо, хората са различни - отговарям аз. - Знaеш, че мама и тати не ги убиват. Мухите са живи същества. А ти какво мислиш?” Той се чуди, чуди и без да отговори си продължава напред. Когато стигаме пред детската, изведнъж казва: ”Ще кажа на дядо, че не трябва да ги убива! Но ако ни пречат, ще трябва да им дадем по една пръчка, за да ги виждаме отдалеч...” - и започва неговото си сладко-фантазно-прекрасно измисляне на света.

Така влизаме във входа на детската и докато обяснява, той изтичва и се скрива на стълбите.Отваря ми учителката Албена и след като ме вижда сама, веднага се включва в редовната сутрешна игра на търсене на Марти и... трудното му намиране. След 5 минути вече всичките 5 деца и тя викат: „Знаем , че си там. Излез! Мааааааарти!” и нашият човек победосносно щастлив и нахилен до ушите влетява вътре. Докато се събличаме, съм въведена в основното действие от Теди, който ми разказва ентусиазирано, махайки, как правят рафт на къщата, Вики ми е показала новата си пола, Ивето вече ми се е усмихнала съучастнически, а Явор, търчейки се е блъснал в мен в знак на радост, че ме вижда.
Другият Марти си изчаква реда, за да ми разкаже и той нещо. 
Надниквам вътре и виждам, че картонената къща е станала наистина по-хубава и днес са я обзавели с дюшечета отвътре и рафтове отвън. Марти нещо се размрънква и решава, че не иска да си тръгвам. Изпуснала съм момента да си тръгна... Макар да знам, че ако съм спокойна, по-бързо ще мине, все пак не успявам да направя нужното. Детето ми е мое огледало - колкото повече се изнервям и не приемам, толкова по-несигурно се чувства то. Но пък аз закъснявам и съм човек... Решавам да вляза за малко, защото по-важното ми е той да се успокои.

Вътре Марти се лепва за мен и казва, че днес иска да съм дежурна през целия ден. Ивето идва и обяснява как и тя иска мама да е „бежурна” и се гушва и тя в мен. И аз се оставям...Седя прегърнала двете деца, наблюдавайки как другите дострояват къщата и как Албена им обяснява в играта разни части на къщата на английски. И си мисля, че трябва да тръгвам, че Ивето е много любвеобвилна, че може би шумът е притеснил моя Марти, че Албена умее да се забавлява много заедно с децата, че трябва да тръгвам, че и аз бих си поиграла с тази къща... 
И в този момент идва моя спасител Елка - майката на Теди, която е дежурна днес сутринта. Тя изважда любимия коз – Вселената, планетите и всичко останало, който действа като безотаказано хапче за привличане на вниманието при Марти. „А знаеш ли, че има още една планета, която е същата като Земята?” - казва тя. И той вече е зяпнал и й позволява да го гушне и целуне. Слушайки в захлас той се увлича и започва да й разяснява какво е гравитация . Само ми махва за чао и продължава увлечно да говори. Толкова съм благодарна на Елка. ...Тръгвайки, поглеждам назад и си спомням колко дълго това не можеше да се случи и колко месеци стоях с него в детската. Той имаше дълга адаптация и много трудно допускаше чужди хора до себе си.
 Беше на 3 години и му отне няколко месеца , за да се довери. Имаше моменти , в които се отчайвах, но другите майки и учителките ме окуражаваха. Помагаха ми с идеи и с печелене на доверието му. Той седеше залепен за мен и ако мръднех от стаята - пищеше. Постепенно Албена , учителката, с много игра и гушкане успя да пробие защитата. Децата, другата учителка и родителите също му станаха приятели. Но той си ме искаше за всеки случай. И един ден се случи! На отиване към детската доживях той сам да каже: ”Като дойдеш довечера да ме вземеш...” Аз притихнах и с една вътрешна усмивка не вярвах на чутото.”Като дойдеш да ме вземеш... Това означва, че иска да остане сам в детската ...”
 Да! Случи се! Гледах порасналото си момче и си благодарях, че му бях дала шанс да израстне със собственото темпо. Сега тези дни като днешния са малко – обикновено връхлита с радост и накрая не иска да си ходим вкъщи. Тръгвам все пак за работа. И въпреки че бързам, няма как на вратата да не се усмихна на Рая, която веднага се похвалва, че днес те с мама са готвили за обяд за цялата детска и тя ще изяде три паници супа. И че двамата с Марти са „бисквитопрахусмукачки”. Ива, майката на Рая, се смее съучстнически и тихо ми разказва, как вчера Сияна искала да се ожени за другия Марти, а той отказал, защото искал да е свободен и още няколко бисера от вчерашното й дежурство в коопа. 
Отивам на работа и в мен грее една вътрешна усмивка на доверие и благодарност. Знам, че Марти се чуства добре, иначе веднага щяха да са ми звъннали по телефона, както бих направила и аз ако съм дежурна.Следобяд съм и дежурна. Един път в седмицата, за 4 часа. Отивам точно, когато децата започват да стават едно по едно от сън и са толкова мекички и сладки. От стаята за сън излиза Сиянка, още малко залитайки и естествено сяда в мен и се гушка. Аз, докато я галя, започвам да я преобличам, а в това време учителката чете приказка на вече събудилите се или неспали деца.

Марти в началото ревнуваше и искаше неговата майка само него да си го гушка, защото... си е негова. Но с времето това се промени и всеки си знае, че която и да е майка може да прегърне много деца. Винаги! Докато сервирам следобедната закуска, наблюдавам с едно око как Марти играе с другите деца. Толкова е различен сред децата. Леко агресивен, дразни ги. Аз съм направо стресната – това той ли е? Другата ни учителка, Меро, с много мекота, но и с категоричност успява да предотврати назряващ конфликт и веднга след това ги въвлича в любимата песен-танц ”Тръгва детския влак...” . Децата се увличат и забравят взаимоотношенията и групичките си от преди малко. 
Аз виждам Марти отново светещ и радостен, без капка от онова мъжкарско репчене, което винаги е на ръба. А вкъщи може би все пак ще си поговрим за това какво е сила и как се показва... Но докато разсъждавам, вече има следваща ситуация. Сиянка се е разплакала, че иска мама. А Ивето ми се оплаква, че Марти не я допуска до играта, а пък тя толкова я харесва... Гушкайки Ивето я карам да запеем заедно. Това пък за Ивето действа безотказано. Меро гушка Сиянка, обаждат се на майка й по телефона и се успокоява. Започва следващото занимание учителката Меро им е приготивла едно въже, по което да минат като по вълшебен мост и накрая на въжето има един магьосник, който на всеки дава по една думичка. Вълшебна, разбира се. Те са „Благодаря, Приятел, Извинявай”... Сиянка и Ивето вече отдавана са се успокоили и се придвижват по „моста”, за да се доберат до своята думичка. И след това срещат един трол (Меро) и с вълшебната дума успяват веднага да го сразят. 
Силата на доброто... Смях и веселба... Светещи детски очи.... Да си призная и аз минах по моста и получих думата „Благодаря” . И слава богу, тя беше наистина вълшебна, защото ми помогна много в борбата с 10-тина малки трола, които се нахвърлиха върху ми след края на моста.Имаме и още занимания - с глина. Някои от децата се включват с голямо търпение и усърдност, други решават да се вклчючат по-късно. Участвам и ги наблюдвам. Всяко от тези малки 4-5 годишни човечета е толкова завършено и сияещо в качеството си. Гледам ги и знам, че те са големите ни учители, които ни учат да приемаме различието, да виждаме красотата в чистата й форма, да се учим да забравяме всичко, което сме попили като модели в детството си и да се учим да бъдем родители на ново и на чисто... А те... Те нямат нужда да ги учим - просто трябва да им предоставяме интересни игри, сигурност и любов.Меро днес е на родителска среща и си тръгва 30 мин по-рано и ние със Зори, майката на Вики, оставаме с децата. 
Органзираме им училище, в което те са си учители един на друг. Първа е Сиянка. С енциклопедия в ръка за човешкото тяло, тя ни разказва за сърцето, за кръвните телца. Аз слушам и със сигурност си казвам, че трябва да си попреговоря това-онова по анатомия. Интересът отвреме навреме спада, но само като ги подсетим, че техния урок идва, всички сядат. Следва урокът на Вики по балет. За десетина минути всички се пробват да направят шпагат или кълбо напред и назад. И ние със Зори пробвахме. Можеше и по-добре! За планетите и космоса, както се сещате беше Марти. Другите деца му сложиха едно столче и той седна на него и много сериозно ни разказваше и питаше има ли въпроси. После скочи, за да ни покаже как се върти слънцето, Земята, Луната... Настана едно тичане... Ивето, в часа по пеене пък ни изпя една песничка на английски, която си измисли сама и после я изпя и на български. И така всеки от тях продължи да показва на другите това, което можеше. Не мога да ви опиша колко горда се чувствах.

Те порастнаха пред очите ми и въпреки това не знаех, че могат толкова много. Но знам, че във всеки от тях има нещо, нещо светещо, което го прави уникален. Ники и Явор рисуват невероятно, Сиянка знае английски и за човешкото тяло повече от мен, Вики и Рая са най-добрите майки - балерини, които познавяам, а търпението и добрината на другия Марти е нещо, от което мога да уча до безкрай. Теди винаги прави нещата по свой начин и измисля нови начини, а Ивето е толкова харизматична, когато пее в своя свят.... Асен все още трудно ме допуска, защото е от скоро при нас, но аз знам, че той ще има време да ни се довери. Да ни допусне и да станем неговото голямо семейство. Семейство от семейства. Семейство, в което аз имам десет деца, които безкрайно обичам.