Изминаха около 2 месеца от решението за създаване на родителски кооператив до неговото стартиране. С етикет "Как се съдава родителски кооператив.." ще опиша стъпките, които изминахме, защото мисля, че е ценен опит. И защо не повече хора да се решат на подобна крачка...
Подкрепиха ме Ри ри ра-Лозенец и бъдещата ни учителка, която търпеливо ни изчака докато се съберем и организираме. Но държа да отбележа за скептиците:) че съм тръгнала сама- не сме били група майки от района (съмишлениците и желаещите се появиха за тези два месеца); без конкретно място - прекрасната къща, която надмина очакванията ми изникна после; без големи финансови възможности, които да ми позволят да рискувам примерно; без излишно свободно време - работеща майка съм... Без това, без онова ... и все пак става :)
По този повод ми се върти една мисъл "Когато човек силно желае нещо, цялата Вселена му съдейства." Аз дори не бих го нарекла силно желание, по-скоро ясно намерение или единственият логичен, естествен избор в даден момент. Нормален избор за нас, нашите деца, в нашето време. Начинание, което се базира на взаимно доверие, уважение и разбирателство между група хора. Споделена радост и отговорност :)
Направихме една първа среща по повод създаване на родителски кооператив с хората, които се свързаха по интернет с мен или чрез познати. Среща, в следствие на която ще дойдат други събирания между родители, деца и преподаватели, които под форма на игри, занимания (защо не един общ излет) да се усетим взаимно доколко и как си допадаме като виждания относно децата ни и като присъствие. Може би това е началото на едни общи дискусии по темата алтернативни форми на отглеждане на деца, срещи и оформяне на различни коопертиви.
Всъщност всички родители си тръгнахме доста объркани от тази среща, с много мисли в главите си. После осъзнах, че това е най-естественото нещо и че няма как да бъде иначе. Срещаме се почти изцяло непознати хора, с различни професии, различно финансово и семейно положение (някои чакат второ бебче, на други им предстои скорошно тръгване на постоянна работа...) и с различни приоритети. За някои най-важното например е един подобен родителски кооператив да е близо до дома и да не се налага детето да пътува с кола, за други да има осигурен голям хубав двор, за трети възможността за целодневно гледане без дежурства на родител, за четвърти групичката да е от малък брой деца....Всъщност това е важно за всеки от нас, както най-вече това децата ни да са добре, да се развиват спокойни и щастливи . Въпросът е как да реализираме всичко това при дадени обстоятелста и даден финансов ресурс. Може би и затова започнахме от сметките, да мислим нещата като цяло и напред във времето - доколко е възможно за7 (или 8, 9) деца да наемем къща с двор, колко педагози ще са достатъчни, колко родители могат да се включват с дежурства и т.н и т.н. Тук се включи и "калкулаторът за родителски кооператив" на Ани :)) изработен от опита на занималнята в Лозенец - вкарваш наема на помещение и брой деца, и ти дава каква такса се пада на семейство. Има много въпроси за решаване. След срещата си помислих, че вместо един кооператив ще се получат няколко- на различни места и с различни приоритети. И това е много хубаво. Важното е да започнем отнякъде, да почувстваме, че всъщност можем да измислим и създадем нови условия за децата си, а не единствено да критикуваме старите и да се примиряваме с 'е няма как'...че това е наше право, свобода и може би дълг към децата. А и разбира се наше удобство и спокойствие. Усилията в началото и неспирния поток от мисли (объркани и хвърчащи) си заслужават. Трудно е, защото се опитваме да потърсим подходяща форма (като родителския кооператив) за дадено съдържание (децата, отношението, средата която мислим,че би била добра за тях), а не да го натъпчим в остарели модели, независимо за колко добри ни ги представят. Без толкова високопарни теории за развитието и възпитанието, свръх специални педагогики и подходи-готов продукт, който да изконсумираме ние и детето ни(частните детски) или другия вариант - дори не ни рекламират продукта, защото едва ли не сме им длъжни и родители и деца. Просто да бъдем част от живота на децата си и те от нашия по някакъв адекватен начин, с необходимата свобода и лична територия, без така задължителните травми и притеснения.
Трудно е когато нещата тръгват отдолу нагоре, от потребностите, от нас и това което можем да направим (още повече, когато това касае най-ценното децата ни). Но пък си мисля, че това е нормалният път:))
