Изминаха около 3 месеца от решението за създаване на новия родителски кооператив. С етикет "Как се съдава родителски кооператив.." ще опиша стъпките, които изминахме и продължаваме да изминаваме, защото мисля, че е ценен опит. И защо не повече хора да се решат на подобна крачка...Мина първия месец откакто наехме помещението. Решихме през този първи месец да се събираме до обед майките заедно с децата. От една страна, за да свикват децата постепенно с обстановката и 'новото нещо', а от друга- не можехме да си позволим заплата на учителката и отопление за цял работен ден (все още бяхме недостатъчен брой родители). Беше вълнуващо и за нас, а за децата съвсем :) През тези събирания всъщност имахме възможност да си обсъждаме всички въпроси и да се опознаваме. Запознахме се с още много нови майки, които проявяват интерес за някакво посещение
. Като цяло родителите по-трудно се наемат с някакъв ангажимент т.е. да се включат пълноценно в кооператива и да заемат едно място. Но и такива се появиха в този един месец, които се присъединиха към нас. А свободното останало местенце засега ще се запълва от различни деца, които ще идват различни дни от седмицата.Някои от малчовците бяха силно привързани към майка си и не я пускаха да излезне от стаята. Друго общуваше предимно като удря другите. Всички наблюдавахме как настъпва промяна само за няколко дни, за седмица. Плаченето се превръща в усмивки, удрянето в галене. Чак невероятно. Как децата започват да си се усещат като групичка, да си се чувстват и търсят едно друго. Това е тяхното място и те го правят да е такова, каквото е. Бяхме свидетели на всичко това и сякаш всички ние имаме заслуга за тази промяна. И естествено учителката ни, която докато ние майките хаотично се щурахме наоколо и постоянно си обсъждахме къде, какво, как да правим тя наблюдаваше, опознаваше, водеше занимания на децата. Първият ден съ
с спане я оставихме сама в стаята с 6 изморени и полуревящи деца (многото майки наоколо наистина изнервят обстановката). И заварихме една картинка - сладки наспали се същества, които си стоят кротко и пазят тишина докато едното дете още спинка в същото помещение :))През тези три месеца, откакто задвижваме кооператива изоставих доста работата си и други лични начинания, почти постоянно го мисля в главата си, обсъждаме, решаваме, даваме от себе си, притесненяваме се как ще си покрием някои разходи, много изписани мейли с родители... Усилията не са никак малко. Усещането доста наподобява изкачване на връх (нали си наричаме и къща Мусала нашия малък най-висок връх:) ... катериш, катериш, по някое време забравяш къде си бил и къде си тръгнал, защото ти е трудно. Но когато видиш гледката горе си казваш "заслужаваше си" :)) Същото е като да имаш дете.
